Какво постигна българското земеделие за първите си 10 години членство в Европейския съюз (ЕС) и какво пропусна да направи за това време? Разговаряме с председателя на Националния съюз на земеделските кооперации в България Явор Гечев. 
 
- Каква е равносметката за селското стопанство от десетте години в Европейския съюз?
- Ако трябва да гледаме на нещата оптимистично, все пак сме постигнали нещо. Поне имаме един сектор зърнопроизодство и свързаните с него култури. Ако трябва да гледаме в негативен аспект – постигнахме куп глупости. А ако трябва да сме реалисти, трябва да кажа повече неща.
 
 
След влизането в ЕС и ползването на финансовите му инструменти имаше една еуфория, която по някакъв начин структурира селското стопанство. Преди всичко директните плащания, които на практика окрупниха сектора, особено в Северна България направиха конкурентоспособни голяма част от земеделските производители, но без ясната стратегия и без да осъзнаем какво всъщност представляват пазарните намеси – европейски, държавни и т.н.
 
Пропуснахме периода, в който трябваше да донастроим цялата система. И положителният първоначален ефект се изкриви много някъде по средата на този десетгодишен период и започнаха да стават големите аномалии – свръхпроизводства, свръхголеми стопанства, липса на поземлена реформа и поземлени отношения в читавия им вид, който трябва да бъде.
 
Пропуснахме кооперирането като механизъм за оцеляване на малките, за контрактуване на количества продукция, особено в секторите „Плодове и зеленчуци“, „Животновъдство“. В един момент се видя, че първоначалният старт изигра добра роля в различните краища на държавата. Северна България се окрупни като зърнопроизводство, Южна България по-голямата част е абсолютна трагедия, без развити сектори и конкурентни стопанства.
 
И към края на този период – т.е. изминалата година, се видя, че въпреки субсидиите, въпреки гигантските пари, които влязоха тези десет години,  добрите години свършиха. Зърнопроизводството вече не дава същата доходност, пшеницата се продава на себестойност, въпреки всичките субсидии.
 
 
В зеленчукопроизводството сме на никъде. Нямаме поливни инсталации, нямаме реален пазар извън големите вериги, нямаме производствени мощности, които могат да осигуряват голяма продукция в секторите „Плодове и зеленчуци“ и „Животновъдство“. Имаме неефективно използване на ресурса по отношение на пасища, животни. В повечето случаи парите отиват при едни и същи хора за едни и същи неща. И така на самотек, на базата на тези европейски дадености, които имахме, забравихме, че трябва да имаме собствена национална политика, която да структурира сектора. 
 
- Тя в какво трябва да се изрази?
- Във всичко, което не трябва да е в момента. Ако вземем точка А, която в момента е земеделието – предимно зърнопроизводство. Да, то е по-лесно, има световен пазар. Зърнопроизводителите не са виновни за това.
 
Те ще правят това, което в крайна сметка им носи изгода. Това е нормалният пазарен вариант на нещата. Отделно обаче има огромни количества вносни стоки на българския пазар, ниско ниво на преработка, защото произвеждаме преди всичко суровини и огромна част от тях изнасяме, а преди това субсидираме. Имаме не много конкурентоспособни големи ферми и ликвидиране на малки стопанства – това е точка А.
 
 
Точка Б би трябвало да е развито селско стопанство, което да не произвежда и да търгува суровини, а да ги преработва. Да има по-развито животновъдство, структуриране на семейни ферми, на кооперативи, които на практика обслужват тези семейни ферми, на кооперативни стопанства, които окрупняват продукцията, да синхронизират какво да сеят. Също така зеленчукопроизводството, което да изисква поливни инсталации…
 
Цялата тази структура на пазар, включително отпушване на директните продажби, които трябва да достигнат до 20 процента в България и създаване на свръхкачествени домашни продукти, които да създават конкуренция на големите вериги. Трябва да има тотално преосмисляне на субсидирането.
 
Пазарът не е свободен, това е химера. Ако налееш определено количество пари на старта на производството, то дава ли изкривяване на пазара, при положение, че си свалил себестойността на дадената продукция? Интересите на големите държави се пазят и ако ти не си по-умен от тях и не можеш да донастройваш финансовите и политическите си инструменти, така че да работят за постигането на това да стигнем до тази евентуална точка Б, това няма да се промени. 
 
 
Този анализ говори, че са излети колосални пари в българското земеделие за последните десет години, но БВП от земеделие си е все същия. Дори, ако махнем колебанията на фискална ценова база, сме трагедия. Извън зърнопроизводството, ние сме неконкурентна държава с предимно импортно ориентиране.
 
А потенциалът на нашата държава е да осигурява спокойно хранителни продукти за около 20 млн. души.о. Проблемът е, че ние не мислим как да стигнем до точка Б. Виждал съм доста стратегии, които всъщност са планчета. Въпросът е как да направиш законодателството и държавата да стане играч и гарант на пазара. Нямаме икономика на добавената стойност. Това е равносметката за тези десет години и е хубав повод да си помислим как и къде искаме да стигнем. 
 
Очаквайте продължението на разговора с Явор Гечев във Фермер.БГ.